Има един български филм, "Да обичаш на инат". Когато за пръв път го гледах, бях малка. И доста ме беше впечатлил, много ясно си спомням. Бях на такава възраст, че не успях да разбера дали ми харесва. По простата причина, че тогава идеята ми за хубав филм не се отдалечаваше на повече от три стъпки от анимацията, освен това нямах представа, че нещо, което те кара да се замислиш или натъжиш, или всичко това накуп, би могло да се опише като хубаво. 
Няколко години по-късно, вече в друг етап от живота си, го гледах повторно и го преосмислих. Но не за филма искам да пиша сега, дори не си спомням подробности от него, а за това, че заглавието ми се вряза в съзнанието. Заради моя собствен инат, предполагам. Същият, който ми докарва главоболия сега, който допринесе за поне половината от бялото в косите на майка ми / останалото е от сестра ми, всеки да си носи тежестта на "заслугите"/, този, който припламва неотскоро в кръглите очи на моята почти 4 годишна гордост. 
И не е просто упорство, не се проявява единствено в случаите, когато мога да извлека полза. Това си е в най - чиста форма сив, опашат и  дългоух  магарешки инат. Разбира се, че ми помага. И, естествено, че пречи. Както ми пречи сега. Да преглътна, да преброя до няколкостотин и чак тогава да реагирам. На забележка, на критика, на необмислено изказване. Стрелям от упор, без да си дам сметка, че ще обидя някого с острия си език и нетърпящия възражение тон. И само най - близките ми са нясно, че скоро ще размисля и дори да не надмогна себе си да направя първата крачка, ще изпитам огромна необходимост  да възстановя равновесието. На останалите трудно мога да обясня.  А в дни като този съм в състояние да се разкрия без притеснение, че някой ще се изкаже неласкаво за моята персона. Дори ми е нужно да почувствам остротата  на нечия преценка. Усещането е моментно, все пак. До утре ще ми мине...  

Признах си.

O:-)